Eсе се пише с три букви
Есе се написа с три букви – „ Е ”, „ С ” и ето че – още едно „ Е ”. В избрани случаи (особено когато има късмет да спечелиш къща) е допустимо да размениш местата на първото и последното „ Е ” без да се трансформира смисъла на думата, което е просто феноменално. Пробвайте сами в този момент. Уау, нали? Пак е есе! На това му се вика „ палиндром ”, апропо. Това е, когато четеш една дума или фраза начело обратно и тя си остава същата – като да вземем за пример „ фасул ” или „ пълен лебед ”. Ето, виж, още сме на първия абзац, а към този момент научаваме нови неща, има прогрес, не е ли ужасно?
Не, съществено. Масовото писане на думата „ есе ” под новината е стряскащо разобличаване за равнището на просветителната система в България, която очевидно не съумява да изплюе от конвейра си хора, способни на сериозно мислене. Не единствено това – тя е изплюла (да не кажа друга дума) хора, които очевидно в никакъв случай през живота си не са чували фразата „ напиши есе ” и не мога да си показва по какъв начин е допустимо това, в случай че са учили единствено до IV клас. Но пък от каква позиция тъкмо се подиграваме на хората, че са написали „ есе ” с вярата да завоюват къща в Канада? Не намерения ли някой, че тези хора може би просто са изтощени от сиромашия? Че жадуват емиграция, или най-малко да пътуват? Да се почувстват и те добре? Да поемат глътка въздух над блатото, в което се усещат в България? Да не си броят стотинките за всяка покупка? Да не се чудят по какъв начин да свързват двата края? Значи ли, че щом тези хора демонстрират вярата си по този метод, са тъпи?
Всъщност... да.
А пък да се напише есе не е изключително мъчно. Ако сте възпитаници е по-трудно, тъй като най-малко от моя училищен опит си припомням, че всеки преподавател си имаше някакви свои извратени визии за есето, с които е добре да се съобразите, в случай че желаете високи оценки. Правил съм си опит с това да напиша есе, в което преднамерено пазя тезата, че Антигона е цитадела – и учителката ми писа две оценки. 2-ка, тъй като тезата е мъчително погрешна, само че и 6-ца, тъй като я бях защитил съвършено и си бях подредил есето идеално – пролог, теза, обосновка, антитеза, обосновка, още от същото, умозаключение. От друга страна обаче есето може да бъде и лъжливо елементарно. Чувал съм всевъзможни неща като препоръки за писането му, най-честото от които е „ Просто си напиши мнението ”. Да, то е значима част от есето, само че не може да се мине единствено с него. Есето би трябвало да включва най-много теза и обосновка – посредством въпроси и отговори, тези и антитези и прочие. Началото и финалът също не трябва да бъдат подценявани, тъй като неприятното начало може да накара четящия го да гледа на целия текст надолу с по-критично око, а неприятният край може да остави неприятен усет даже след добър текст. Реторичните въпроси също могат да са ви положителни другари. Този текст, апропо, значително е есе. С периодично повтаряне на тези и съответните им антитези. Някой преподавател да каже, че от дълго време не ми се е налагало да пиша такова.
Есе (на френски: essai, от essayer – „ пробвам “) е род на прозата, комбиниране сред рецензия (най-често литературна), философия и журналистика в художествена форма, поставящ си за цел да обясни благодарение на въздействен език настоящи културно-обществени проблеми, по които още няма ясни мнения или съществуват огромни разлики.
Освен с изразност и афористичност есеистичният жанр се отличава с креативна самородност и реформаторски дух. За учредител на този род в директен смисъл на думата е считан френският хуманист Монтен, който през 1588 година разгласява, своите „ Есета “. Монтен избира името „ есе “, с цел да подчертае, че творбите му са опит, усърдие да опише персоналните си размисли и прекарвания. Монтен, по един ослепителен метод, с поразителна откровеност предава размислите и възприятията си за най-личните неща от живота. Друг прочут съвременник на Монтен е британският публицист Франсис Бейкън, който издава своите „ Есета “ през 1597 година Стилът на Бейкън се разграничава от този на Монтен със своята суровост и възвишеност, а тематиките са прекомерно мрачни.
За развиването на този род способстват Робърт Луис Стивънсън, Стендал, Волтер, Мигел де Унамуно, Ортега и Гасет. Широко разпространяване есето получава през 20 век, когато изкушава доста западноевропейски белетристи и журналисти, измежду които на неоспорим триумф се радват: Ромен Ролан, Бърнард Шоу, Томас Ман, Андре Мороа, Жан-Пол Сартър. Като писатели есеисти в българската литература се изявяват Константин Величков, Боян Болгар, Асен Златаров, Ефрем Карамфилов, Стефан Продев, Николай Хайтов, Георги Марков.
Инфо: www.actualno.com
